Фермичката

Здравейте!!! Отдавна не съм писал тук, но смятам малко по-честичко да го правя вече. Дано да имам възможност. (: А сега по същество:

Вчера останах доста изненадан. Не че и аз не съм се зарибявал изключително много по разни игрички (от всякакъв вид), ама това ми се стори доста странно. Две колежки (от университета) си говореха вчера:
- Абе, знаеш ли, че се хванахме на бас с гаджето ми, че той ще те настигне във Farmville.
- Кой ще ме настигне, той ще види! Ще го издухам с лекота...
...и тук последва едно дълго обясняване за това как културата грах била една от най - изгодните, как момчето (5 нива под колежката) нямало никакъв шанс и т.н.

По време на разговора изражението ми приличаше на това: о_О Не съм играл тази игра (и нямам намерение да я играя), но нещо не виждам интригата в играта... садиш и после береш... GREAT FUN!!! А, вредителите къде са? (Ако има такива се извинявам, но не съм информиран толкова много.) Колорадските бръмбъри и зелевите гъсеници... A, и нещото, което ме довърши е, че в на някой си фермата в центъра имало Айфелова кула. REALITY!!!  Всички са станали големи фермери, пък дори не са се докосвали до кирка... може би защото ми се е налагало да се докосвам до такива неща, сега стоя далече от тази игра...

Да бъдеш или да не бъдеш...

Ех, скъпи ми приятелю. Докъде я докарах?!? Питам се, дали изгубих за винаги това, което смятах за смисъла на моя живот? ...или това е поредната игра на съдбата, искаща да провери, дали е остнало нещо човешко в мен? Поглеждам, там, някъде вътре в мен... уви... няма го или се е скрило в дълбините, уплашено от всичко това, което съм изговорил и направил. Поглеждам по-надълбоко с надеждата, че там ще намеря малко човещина там, изплашена, свита с някой ъгъл, но виждам само ярост, гняв... Гняв към света и към начина, по които се движи... но не! По-скоро е гняв към мен, гняв към моя свят, гняв към начина, по които задвижих моя свят. Всичко ми се струва безполезно заедно с тази агресия вътре в мен. Иде ми да сложа край... в буквалния смисъл на думата. Пламъкът на надеждата, които все още грееше леко в мен, вече угасва... а след него... след него никой не знае. Едно време се чудех, какво е имал предвид Хамлет като изрича:

Да бъдеш или не - туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшицете, стрелите
на бясната съдба, или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи -
не повече...

Сега го разбирам...

Въпроси без отговори

Седя си пред компютъра, обикаляйки из виртуалното пространство с надеждата тъжните мисли да се махнат от главата ми... но всъщност не искам да се махат, затова пиша тук. Толкова неща едновременно ми минават през главата, че дори не мога да се съсредоточа върху едно нещо. Мисля си за живота. За хубавото в него и за лошото в него. Обръщали ли сте внимание, че се сещаме за лошото, само когато то ни сполети, само когато го срещаме лице в лице, само когато то натъжава нашите сърца. Защо чак тогава си правим равносметка на това, какво ни се е случило? Защо чак тогава наистина разбираме, какво означават хубавите моменти? Сложни въпроси... дори философи като Аристотел и Кант не биха ми дали красноречив и ясен отговор. А аз търся отговорите в моята глава... главата на един обикновен студент. За съжаление отговри трудно ще намеря, защото тези въпроси пораждат не отговори, а нови и нови въпроси. Замислям се, всъщност обикновен човек ли съм или съм един уникален човек (надявам се да не го възприемете като суперлатив... нямам това предвид). Уникален с какво?!?

Твърде много въпроси и никакви отговори. Поне едно знам: Утре, когато тези въпроси вече ги няма, аз ще се боря за хубавото, за това, което ми дава радост. Не знам, дали страхът от тъгата е мотивиращият фактор в случая или е нещо съвсем друго, но знам, че аз ще опитам...