Интересни запалки

Ново блогче

Ето линк за новия ми блог: ЦЪК!

Идеята е да пускам по една песен всеки ден. Понякога ще се отнася пряко към моментното ми състояние, понякога ще е просто заради това, че инструментала или текста ми допадат. Повечето песнички ще са в стил hip-hop, тъй като съм голям любител на американските рапъри. E, все пак началото ще е за единствения и неповторим Jacko и любимата ми негова песен Give In To Me. Ето я и нея: цък!

Надявам се да харесате песничките! (:

Отмъщението на фризьора

I'm back with the funny stuff :p EnjoY!

Как бях обслужен днес в Office 1 Superstore?

Днес се наложи да правя ксерокопие на личната си карта. Влизам в споменатия в заглавието обект. Няма "Добър ден!" Да, вярно, че вънка си е мрачно, ама все пак... Та подавам си документа да го снимат и гледам насреща цените за копия. 0,10лв прочитам, отварям портфейла и бръквам за 10 стотинки, когато отсреща чувам "20 стотинки". Наложи се да давам хартийка, но и в това няма голямо значение. Подавам и една банкнота от 2 лева и получавам обратно 1,60. За миг се замислям... и решавам да не се правя за 20 стотинки (не че по принцип не бих, просто в момента не съм в настроение за никакви "конфликти"). Бързайки да свърша другото си задължение (пък и една друга мисъл е постоянно в главата ми) излезнах от магазина без да си прибера личната карта. След 5 минути се върнах да си я взема. На влизане бях посрещнат с думите: "Ти си взе копието, ама картата забрави..." Ама интонацията ми подсказва, че по-скоро си мислеше: "Леле, този е голям тъпак!"

Та, ето така бях обслужен днес в Office 1 Superstore. Останах недоволен.

Да бъдеш или да не бъдеш...

Ех, скъпи ми приятелю. Докъде я докарах?!? Питам се, дали изгубих за винаги това, което смятах за смисъла на моя живот? ...или това е поредната игра на съдбата, искаща да провери, дали е остнало нещо човешко в мен? Поглеждам, там, някъде вътре в мен... уви... няма го или се е скрило в дълбините, уплашено от всичко това, което съм изговорил и направил. Поглеждам по-надълбоко с надеждата, че там ще намеря малко човещина там, изплашена, свита с някой ъгъл, но виждам само ярост, гняв... Гняв към света и към начина, по които се движи... но не! По-скоро е гняв към мен, гняв към моя свят, гняв към начина, по които задвижих моя свят. Всичко ми се струва безполезно заедно с тази агресия вътре в мен. Иде ми да сложа край... в буквалния смисъл на думата. Пламъкът на надеждата, които все още грееше леко в мен, вече угасва... а след него... след него никой не знае. Едно време се чудех, какво е имал предвид Хамлет като изрича:

Да бъдеш или не - туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшицете, стрелите
на бясната съдба, или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи -
не повече...

Сега го разбирам...

Песничка

7 1/2...

Боже, колко мъка има по този свят, Боже...

Просто останах без думи...

Идиоти на улицата

На кратко искам да споделя това, на което станах свидетел вчера. Прибирам се към дома след спортния следобед, стигам до кръстовище с кръгово движение, оглеждам се и ето какво става: В ляво от мен пътят има 3 ленти: дясната е за завой надясно, а централната и лявата са за влизане в кръговото. Имаше само 2 коли на тази част от пътя и те щяха да се сблъскат поради некадърността (или може би, защото и двамата се мислеха за по-големи тарикати от и на двамата шофьори. Този от лявата лента реши да продължи направо и да влезне в кръговото, а този от централната лента пък на свой ред си беше решил да завие надясно. Добре, че бяха спрели малко преди това, за да пропуснат колата с предимство от кръговото. Ако се бяха движили с по-висока скорост, не ми се мисли... А факта, че не спряха на пещеходните пътеки няма да го коментирам...

Въпроси без отговори

Седя си пред компютъра, обикаляйки из виртуалното пространство с надеждата тъжните мисли да се махнат от главата ми... но всъщност не искам да се махат, затова пиша тук. Толкова неща едновременно ми минават през главата, че дори не мога да се съсредоточа върху едно нещо. Мисля си за живота. За хубавото в него и за лошото в него. Обръщали ли сте внимание, че се сещаме за лошото, само когато то ни сполети, само когато го срещаме лице в лице, само когато то натъжава нашите сърца. Защо чак тогава си правим равносметка на това, какво ни се е случило? Защо чак тогава наистина разбираме, какво означават хубавите моменти? Сложни въпроси... дори философи като Аристотел и Кант не биха ми дали красноречив и ясен отговор. А аз търся отговорите в моята глава... главата на един обикновен студент. За съжаление отговри трудно ще намеря, защото тези въпроси пораждат не отговори, а нови и нови въпроси. Замислям се, всъщност обикновен човек ли съм или съм един уникален човек (надявам се да не го възприемете като суперлатив... нямам това предвид). Уникален с какво?!?

Твърде много въпроси и никакви отговори. Поне едно знам: Утре, когато тези въпроси вече ги няма, аз ще се боря за хубавото, за това, което ми дава радост. Не знам, дали страхът от тъгата е мотивиращият фактор в случая или е нещо съвсем друго, но знам, че аз ще опитам...

Още една драсканица

Направих я вчера, докато гледах филм. Започвам да си мисля, че не съм чак толкова голям инвалид в рисуването :p