Въпроси без отговори

Седя си пред компютъра, обикаляйки из виртуалното пространство с надеждата тъжните мисли да се махнат от главата ми... но всъщност не искам да се махат, затова пиша тук. Толкова неща едновременно ми минават през главата, че дори не мога да се съсредоточа върху едно нещо. Мисля си за живота. За хубавото в него и за лошото в него. Обръщали ли сте внимание, че се сещаме за лошото, само когато то ни сполети, само когато го срещаме лице в лице, само когато то натъжава нашите сърца. Защо чак тогава си правим равносметка на това, какво ни се е случило? Защо чак тогава наистина разбираме, какво означават хубавите моменти? Сложни въпроси... дори философи като Аристотел и Кант не биха ми дали красноречив и ясен отговор. А аз търся отговорите в моята глава... главата на един обикновен студент. За съжаление отговри трудно ще намеря, защото тези въпроси пораждат не отговори, а нови и нови въпроси. Замислям се, всъщност обикновен човек ли съм или съм един уникален човек (надявам се да не го възприемете като суперлатив... нямам това предвид). Уникален с какво?!?

Твърде много въпроси и никакви отговори. Поне едно знам: Утре, когато тези въпроси вече ги няма, аз ще се боря за хубавото, за това, което ми дава радост. Не знам, дали страхът от тъгата е мотивиращият фактор в случая или е нещо съвсем друго, но знам, че аз ще опитам...