История с мравка

Имало едно време в една китна страна, на една китна поляна, в един китен мравуняк една мравка. На пръв поглед мравката (чието име ще запазя в тайна и която ще наричам Х) си била една напълно нормална  мравка – имаше глава и шест крачета като всички други, ходеше в Мравченския университет, спортуваше, често излизаше с приятели на оглед из поляната, да видят, дали някой не прави пикник, та да могат и те да похапнат малко и да послушат историите на хората. Хората са странни същества. На Х и неговите приятели често им се случваше да бягат от тях, въпреки че обикновено седяха напълно тихи и слушаха в захлас човешките истории. Беше им непонятно, защо хората искаха да им навредят. Те си седяха мирно на опънатото одеало и слушаха. А хората, само като ги видят, и се ядосваха и полудяваха. Започваха да скачат наляво – надясно, да се суетят, да кряскат и най – лошото -  опитваха се да ги убият. Много приятели на Х си заминаха така… един бе стъпкан с крак, друг - премазан с вестник, трети бе изхвърлен заедно с парченце хляб в близката река и се удави, четвърти попадна в ръцете на хората и бе измъчван, докато не се бе разчленен на най – малки части. И въпреки страхът от смъртта, Х не пропускаше възможност да излезне на поляната и да слуша човешките разкази. Толкова бяха интересни. Всеки път различни. Говореха за всичко – радост, тъга, любов, омраза, гордост, дълг, смирение. Понякога си говореха и безсмислици, които също се харесваха на Х. Той виждаше, че хората живеят. Едни - по – добре, други не чак толкова. Но живееха. Искаше му се и той да може да изпита това. Искаше му се да почувста, че живее… искаше му се, но в ежедневието му нямаше много добри предпоставки за това. Сутрин ставаше рано, отиваше в Мравченския университет, следобед си пишеше домашните или помагаше на другите мравки при търсенето на неща, които не можеха да намерят сами. Понякога играеше игри с други мравки. Беше забавно, но само в началото. От там нататък го правеше, защото така бе по - лесно и защото нямаше, какво друго да прави… и всъщност не търсеше… не искаше да търси. Обичаше спорта. Караше го да се чувства добре в кожата си. Пък и поддържаше форма. Все пак трябва да е ловък и бърз при излизанията горе на поляната. След това Х се прибираше вкъщи и заспиваше. На следващия ден – същото. На по – следващият – пак. И така дните си минаваха и нищо запомнящо не се случваше в живота му. До една вечер, когато той видя две прекрасни очи…

…Х седеше и осъзнаваше, че… всъщност нищо не осъзнаваше. Когато се замисляше за всичко случило се, в главата му изникваше един въпрос: Дали пак ще бъде както преди – сиво и скучно ежедневие? Отговорите не искаше да търси, те щяха да дойдат сами. Само едно знаеше, че ще трябва да се бори със себе си и да се доказва, че може да преодолее това. На Х му беше омръзнало да се доказва – доказваше се пред приятелите, пред преподавателите си в университета, пред себе си. Но сега не искаше да се доказва пред никого. Просто искаше да може да се усмихне и тази усмивка да не е само ей така, колкото да не изглежда коравосърдечен. Но знаеше, че няма да може. Пред другите щеше да бъде същият Х - прителски настроен, щеше да пуска шеги, напълно нормален Х. Ала вътре в себе си, ще е точно обратното. В този момент Х не знаеше, как се чувства. Зачуди си, дали не е загубил някъде сърцето си…

Следва продължение...

Оригиналната статия беше публикувана на 8 април 2009 околко 3 сутринта тук!