Да бъдеш или да не бъдеш...

Ех, скъпи ми приятелю. Докъде я докарах?!? Питам се, дали изгубих за винаги това, което смятах за смисъла на моя живот? ...или това е поредната игра на съдбата, искаща да провери, дали е остнало нещо човешко в мен? Поглеждам, там, някъде вътре в мен... уви... няма го или се е скрило в дълбините, уплашено от всичко това, което съм изговорил и направил. Поглеждам по-надълбоко с надеждата, че там ще намеря малко човещина там, изплашена, свита с някой ъгъл, но виждам само ярост, гняв... Гняв към света и към начина, по които се движи... но не! По-скоро е гняв към мен, гняв към моя свят, гняв към начина, по които задвижих моя свят. Всичко ми се струва безполезно заедно с тази агресия вътре в мен. Иде ми да сложа край... в буквалния смисъл на думата. Пламъкът на надеждата, които все още грееше леко в мен, вече угасва... а след него... след него никой не знае. Едно време се чудех, какво е имал предвид Хамлет като изрича:

Да бъдеш или не - туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшицете, стрелите
на бясната съдба, или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи -
не повече...

Сега го разбирам...